Някои от тях са много интересни и самоуверени, хора от които можеш много да научиш. Други, не толкова. Характер, ценностна система, комуникационни умения, специфичен опит, необичайни хобита, са част от палитрата от разнообразие, което можеш да видиш сред хора , инак възпитавани и развивали се професионално в сходна географска ширина и национална култура.
Наскоро ми попадна една книга наречена „Пасажи: Предвидими кризи в живота на възрастните“ от Гейл Шихи*, която по особен начин резонира върху моите съждения по темата и организира събраната неструктурирана информация по полезен начин.
В книгата авторът говори за това , че животът е низ от промени и преходи от един етап (пасаж) към друг и че това, което ни се струва уникално за нас е често модел, който се повтаря с незначителни разлики в живота на милиони хора (предимно в страни със сходна култура и традиции). Oсновното е , че тези трансформации ни помагат да израстваме личностно и като хора.
Те имат отношение само към хора, които са следвали развитие в професионална среда и нормална (по наши стандарти) кариера и изключват мутри, мутреси, измамници, държанки, кибичещи по кафенетата безделници и други такива (макар че и там биха се забелязали сходни трендове). Започвам по-отрано , защото вярвам, че контраста е важен и формирането на една личност като професионалист и мендижър е в пряка връзка с изборите, които той/тя прави в самото начало.
30-те са десетилетието на“последните срокове“, когато изведнъж осъзнаваме , че ще има в крайна сметка край на нашия живот. Дори чуваме все по-често за хора, които познаваме, които са починали и са на наша възраст. Времето започва да се свива. Започваме да предефинираме приоритетите си.
Започваме да търсим автентичност у нас самите и осъзнаваме , че не може и не бива да превхвърляме вината за всичко върху другите. Самоувереността у жените нараства, когато те разберат , че техният живот е нещо повече и смисълът му не е да угаждат само на другите и да живеят според културни и обществени норми и очаквания. Животът обикновено става по-улегнал. Тогава може би взимаме окончателно решение за нашата кариера или купуваме дом. Пускаме корени. Мъжете се чувстват така, сякаш това е десетилетието на „последните шансове“. Тогава те решават, че е време да станат партньори във фирмата, вместо да бъдат просто мениджъри или заместници или да сменят компанията за 100 лв. повече. Искат да напишат книга или станат тренери или консултанти и по-този начин изразят своя личен бранд, а не този на фирмата. Решават да започнат свой бизнес (макар че в ерата на IT този тренд се забелязва и при мъже под 30-сет). Етикетът „млад и обещаващ“ е вече неприемлив и се търси такъв, на който да пише „Доказан и успешен“. И от двата пола стигат до заключение, че животът е доста по-сериозен и труден, от колкото те са го разбирали през 20-те.
Статистиката посочва 37-мата година като най-кризисна в нашия живот (стискайте палци, че имам само още 2 години.)
Когато навлизаме в т.н. средна възраст, изпитваме чувство на стагнация или липса на равновесие. Тези които са напредвали бурно и без привидни усилия нагоре, сега усещат , че животът сякаш ги застига. След като сме развивали интензивно кариерата си, в един момент просто се запитваме:
Някои си купуват мотор или спортна кола. Други си хващат млада любовница. Трети откриват ново хоби.
Добрата новина е че към средата на 40-те, чувството за баланс се завръща. За тези с нова цел в живота, това може да са най-добрите години. Тогава ние разбираме, че няма кой друг да ни свърши работата или че на света му не му пука за нас и най-накрая ставаме господари на собствената си съдба по един по-уверен начин.
Увереността на жената нараства, докато е доста по-вероятно мъжа да стане емоционално по-отзивчив след, като е оставил на страна амбициите си и желанието за кариера. Жените, които нямат семейство заради жертви в кариерен план, усещат горчилката от предстояща самота много силно и могат да бъдат крайно агресивни (и малко смешни) в това да хванат последния влак. При мъжете в подобно положение, статутът е предимство и е вероятно да имат добри резултати и в кастинга, и като търпеливи съпрузи. Но в общи линии, противоположния пол започва да губи магичната си сила над нас, тъй като ние успяваме да открием и съчетаем нашите собствени вътрешни мъжки и женски черти едновременно. Ние се чувстваме по-независими и е по-малко вероятно да се влюбим силно. Но за това пък сме по-способни да се отдадем по-всеотдайно на друг човек и направим компромис.
Както и да го наричаме, именно в това се състои смисъла на преходитие и промените в различните етапи на нашия живот. На всяко следващо стъпало, ние имаме шанс да предефинираме себе си по-нататък или да се подчиним на инерцията на групата и нейните очаквания. У нас са съчетани два „аза“ – единият, който иска да се слее с другите хора и събития и този , който търси творческа независимост и свобода. По пътя си е възможно да прескачаме от единия аз към другия или едновременно да бъдем и двата. Много от нашите решения могат да бъдат свързани с това да избягаме или да се разграничим от нашите родители или провинциална среда. Често хората се женят или започват работа поради тази причина (в конкуренция с или напук на очакваното). Семейството и обществото имат много силна роля, не само върху нашето поведение и решенията, които правим в детските си години, а и върху тези на по-късен и зрял етап от нашия живот. Всички хора, които са участвали в проучването на Шихи, а и по мои скромни локални наблюдения, не са се женели само по любов. Винаги е имало и по-силна причина. „Ами, това се очакваше от мен“ , “ Семейството и/ми го искаше“ , “ Това се прави в нашата страна/култура на моята възраст“ . И за двата пола е валидно да се търси просто „някой, който да се грижи за мен“. Проблемът с това, е че започваме да съдим нашите съпрузи по това доколко добре заменят нашите родители, а не по личните им човешки достойнства.
Положението се усложнява и от факта, че една двойка рядко се намира в една и съща житейска и емоционална фаза. Когато мъжът расте в кариерата и е ентусиазиран, е много вероятно жената до него да е в труден период (деца, домакинство, изоставане в кариерата) на съмнение в себе си и в стабилността на връзката. Както и обратното. Резултатът е че започваме да се обвиняваме един друг, за това което преживяваме. А истината е , че промяната е само вътрешна.
В професионален и кариерен план, инрецията която се следва от училище, колеж и университет, е огромна и на практика често определя професионалната ни реализация, та и личният ни живот, за дълго време. Едва в по-късен етап, много хора откриват какво наистина искат/са искали да правят, но малко от тях намират смелостта да променят нещата, да започнат на ново и да платят цената на това да се върнат стъпка назад (според обществената нагласа), за да бъдат щастливи. Търсенето на баланс между семейството и работата, все повече става приоритет и критерий за душевен комфорт и зрялост.
Осъзнаването на променливостта на житейския ни път и шансовете ни за трансформация в нашето развитие и нейното значение, ни дава шанс да приемем по-лесно промените и кризите, както и да открием нови възможности.
*Основните идеи са от „Пасажи: Предвидими кризи в живота на възрастните“ от Гейл Шихи и от Анализът на книгата от Tom-Butler Bowden в „50 psychology classics“