Дали защото леко навлязох и аз в тази категория, напоследък, започнах да разпознавам и наблюдавам модели, които са сходни при почти всички т.н. мениджъри на средна възраст. Въпреки, че поради спецификата на прехода и огромната разлика между различните поколения ръководни кадри и последващия недостиг, в България може да се срещнат и много мениджъри на „млада възраст“. В случая без да се фокусирам върху определена годишна рамка, визирам колеги с повече житейски опит.

В следващите редове, ще се опитам да пресъздам основните идеи от книгата адаптирани към нашата съвременност (книгата е писана през 70-те) и балканска реалност.

Те имат отношение само към хора, които са следвали развитие в професионална среда и нормална (по наши стандарти) кариера и изключват мутри, мутреси, измамници, държанки, кибичещи по кафенетата безделници и други такива (макар че и там биха се забелязали сходни трендове). Започвам по-отрано , защото вярвам, че контраста е важен и формирането на една личност като професионалист и мендижър е в пряка връзка с изборите, които той/тя прави в самото начало.

20-те

 Когато сме на 20 (и няколко години), наша цел е да открием правилната пътека в живота. Често сме изправени пред дилемата дали да правим това.

Или по друг начин казано : да търсим сигурност и същевременно да сме готови да поемем ангажименти (към работа или семейство) или да се дефинираме като „бунтар“ и да отбягваме ангажименти и очакваното от обществото развитие изцяло. Мъжът предимно се стреми да се чувства добре в своята работа и кариера, докато жената е подложена на друг вътрешен натиск. Ако тя е избрала да бъде майка и стои в къщи (което все по-често при нас става след 30-те – особено при по-образованите и амбициозни жени), нейното самоуважение е обикновено на много ниско ниво и липсата на конкретна обратна връзка за това как се справя, подсилено с културно и обществено неуважение към статута на майчинството води до чувство на изостаналост. Тази изолация от света и оценката на качествата на жената на база само дали тя е добра майка, а не коя е тя наистина, води до голяма несигурност и не малко момичета предпочитат да отложат този момент до след 30те, когато след кариерен тръст те пък осъзнават , че това май е по-важно и няма за кога повече да отлагат.

Двойките на тази възраст често имат чувство , че не могат да превъзмогнат пречките и ранните бракове (особено такива с дълга ученическа любов) често неуспяват. Жените често се омъжват за „по-силен“ мъж, който създава усещането, че може да замени нейните семейни връзки до някаква степен. В случаите, когато те се отдадат на такава връзка, те често избягват своето лично развитие и се налага да го изживеят в по-късен етап от живота си. Именно за това, жените, които се омъжват рано, се променят значително след 30-те , когато излязат от сянката на мъжа си. Когато наближим 30-те е съвсем възможно да се почувстваме неудовлетворени професионално и за личните избори, които сме направили.

Ако сме започнали работа веднага след университета (на около 25), усещаме че сме надрастнали своята позиция, компания и шеф и че сме готови да поемем в нова посока или отговорности, да направим смяна на кариерата, да се върнем на работа или да имаме деца. Тези, които са имали дълга връзка (например от колежа и/или университета) именно тогава може да получат т.н. .“7 годишен сърбеж“. Ако не получим тогава някаква „криза на идентичността “ , със сигурност ни очаква такава по-късно в живота ни с риск за по-големи „дупки.“

30 -те

30-те са десетилетието на“последните срокове“, когато изведнъж осъзнаваме , че ще има в крайна сметка край на нашия живот. Дори чуваме все по-често за хора, които познаваме, които са починали и са на наша възраст. Времето започва да се свива. Започваме да предефинираме приоритетите си.

Ако през 20-те, всичко ни се е струвало възможно, то през 30-те ние осъзнаваме, че може и да не получим всички отговори и това може да е голям шок.

Започваме да търсим автентичност у нас самите и осъзнаваме , че не може и не бива да превхвърляме вината за всичко върху другите. Самоувереността у жените нараства, когато те разберат , че техният живот е нещо повече и смисълът му не е да угаждат само на другите и да живеят според културни и обществени норми и очаквания. Животът обикновено става по-улегнал. Тогава може би взимаме окончателно решение за нашата кариера или купуваме дом. Пускаме корени. Мъжете се чувстват така, сякаш това е десетилетието на „последните шансове“. Тогава те решават, че е време да станат партньори във фирмата, вместо да бъдат просто мениджъри или заместници или да сменят компанията за 100 лв. повече. Искат да напишат книга или станат тренери или консултанти и по-този начин изразят своя личен бранд, а не този на фирмата. Решават да започнат свой бизнес (макар че в ерата на IT този тренд се забелязва и при мъже под 30-сет). Етикетът „млад и обещаващ“ е вече неприемлив и се търси такъв, на който да пише „Доказан и успешен“. И от двата пола стигат до заключение, че животът е доста по-сериозен и труден, от колкото те са го разбирали през 20-те.

Именно годините между 37-42 се смятат за критична точка през която безпокойство в личния и професионалния живот взима връх за повечето хора.

Статистиката посочва 37-мата година като най-кризисна в нашия живот (стискайте палци, че имам само още 2 години.)

40-те

Когато навлизаме в т.н. средна възраст, изпитваме чувство на стагнация или липса на равновесие. Тези които са напредвали бурно и без привидни усилия нагоре, сега усещат , че животът сякаш ги застига. След като сме развивали интензивно кариерата си, в един момент просто се запитваме:

• „Струваше ли си?“
• „Защо нямам деца?
• Или горко констатираме: „Децата ми пораснаха без мен и аз безвъзвратно пропуснах най-хубавите им моменти.“ Много мъже, които навършват 40 се чувстват недооценени и с тежест от глождещия ги въпрос:
• „Това ли беше всичко?“

Някои си купуват мотор или спортна кола. Други си хващат млада любовница. Трети откриват ново хоби.
Добрата новина е че към средата на 40-те, чувството за баланс се завръща. За тези с нова цел в живота, това може да са най-добрите години. Тогава ние разбираме, че няма кой друг да ни свърши работата или че на света му не му пука за нас и най-накрая ставаме господари на собствената си съдба по един по-уверен начин.

Мотото ни на този етап от живота може да е: „Без повече самозалъгване и глупости! Ние сме такива, каквито сме!“ (eng. No more bullshit! We are who we are!) .

Увереността на жената нараства, докато е доста по-вероятно мъжа да стане емоционално по-отзивчив след, като е оставил на страна амбициите си и желанието за кариера. Жените, които нямат семейство заради жертви в кариерен план, усещат горчилката от предстояща самота много силно и могат да бъдат крайно агресивни (и малко смешни) в това да хванат последния влак. При мъжете в подобно положение, статутът е предимство и е вероятно да имат добри резултати и в кастинга, и като търпеливи съпрузи. Но в общи линии, противоположния пол започва да губи магичната си сила над нас, тъй като ние успяваме да открием и съчетаем нашите собствени вътрешни мъжки и женски черти едновременно. Ние се чувстваме по-независими и е по-малко вероятно да се влюбим силно. Но за това пък сме по-способни да се отдадем по-всеотдайно на друг човек и направим компромис.

Опитвайки се да бъдем себе си

Търсенето на нашата идентичност е това, което Юнг нарича „Индивидуализация“ , а Маслоу „Себе-актуализация“. Шихи използва фразата : „Да открием нашата собствена автентичност“.

Както и да го наричаме, именно в това се състои смисъла на преходитие и промените в различните етапи на нашия живот. На всяко следващо стъпало, ние имаме шанс да предефинираме себе си по-нататък или да се подчиним на инерцията на групата и нейните очаквания. У нас са съчетани два „аза“ – единият, който иска да се слее с другите хора и събития и този , който търси творческа независимост и свобода. По пътя си е възможно да прескачаме от единия аз към другия или едновременно да бъдем и двата. Много от нашите решения могат да бъдат свързани с това да избягаме или да се разграничим от нашите родители или провинциална среда. Често хората се женят или започват работа поради тази причина (в конкуренция с или напук на очакваното). Семейството и обществото имат много силна роля, не само върху нашето поведение и решенията, които правим в детските си години, а и върху тези на по-късен и зрял етап от нашия живот. Всички хора, които са участвали в проучването на Шихи, а и по мои скромни локални наблюдения, не са се женели само по любов. Винаги е имало и по-силна причина. „Ами, това се очакваше от мен“ , “ Семейството и/ми го искаше“ , “ Това се прави в нашата страна/култура на моята възраст“ . И за двата пола е валидно да се търси просто „някой, който да се грижи за мен“. Проблемът с това, е че започваме да съдим нашите съпрузи по това доколко добре заменят нашите родители, а не по личните им човешки достойнства.

Когато не сме щастливи, това ни кара да мислим , че причината е свързана с това, че нашата половинка не ни дава свободата от която имаме нужда или че би било добре те да бъдат други, вместо просто да поемем отговорност за самите нас.

Положението се усложнява и от факта, че една двойка рядко се намира в една и съща житейска и емоционална фаза. Когато мъжът расте в кариерата и е ентусиазиран, е много вероятно жената до него да е в труден период (деца, домакинство, изоставане в кариерата) на съмнение в себе си и в стабилността на връзката. Както и обратното. Резултатът е че започваме да се обвиняваме един друг, за това което преживяваме. А истината е , че промяната е само вътрешна.

В професионален и кариерен план, инрецията която се следва от училище, колеж и университет, е огромна и на практика често определя професионалната ни реализация, та и личният ни живот, за дълго време. Едва в по-късен етап, много хора откриват какво наистина искат/са искали да правят, но малко от тях намират смелостта да променят нещата, да започнат на ново и да платят цената на това да се върнат стъпка назад (според обществената нагласа), за да бъдат щастливи. Търсенето на баланс между семейството и работата, все повече става приоритет и критерий за душевен комфорт и зрялост.

Осъзнаването на променливостта на житейския ни път и шансовете ни за трансформация в нашето развитие и нейното значение, ни дава шанс да приемем по-лесно промените и кризите, както и да открием нови възможности.

Милен Иванов
Март 2010
Статията е написана специално за www.humancapital.bg

*Основните идеи са от „Пасажи: Предвидими кризи в живота на възрастните“ от Гейл Шихи и от Анализът на книгата от Tom-Butler Bowden в „50 psychology classics“