+359 2 963 43 23
Следвайте ни

Един турист се разхождал в японската провинция и видял, че срещу него се задават двама тежко въоръжени с мечове и облечени в кимона самураи. Попитал ги: „Кои сте вие?“ „Ами, ние сме седемте самураи“, отговорили те. „Е как така, като сте само двама?“ – учудил се той. „А бе, няма хора, нали знаеш!“

Това е виц, но напоследък го чувам почти всеки ден, и то съвсем на сериозно. От клиенти работодатели, колеги консултанти, от успешни предприемачи, загрижени мениджъри, от многото статии, напоследък дори от може би загрижени за бъдещето на икономиката събеседници в съвсем случайни ситуации: такси, опашката за ски лифта, пред лекарския кабинет.

Вярно е, че няма кадри. Проблемът по-скоро е, че ги няма правилните хора, колкото и сегрегиращо да звучи, и че вече ги няма на всички нива и във всички индустрии.

В самото начало беше „няма мениджъри“, после стана „няма хора в IT бранша“, после се мина през „няма инженери и обслужващ персонал в туризма“, „няма търговски пътници“, „няма достатъчно технически ръководители за обекта“, „няма майстори“, „няма кой да…“. Наскоро видях табела върху една празна сергия: „Търся хора да помагат.“

Не знам дали е успокоение или оправдание това, че проблемът с квалифицираните кадри се задълбочава в световен план, особено за развитите икономики, но за всеки случай част от решението за България не е поредната „промоция“ на кандидатстване за зелени карти за САЩ, репортаж за криза за програмисти в Германия с обещание за гражданство, статия за прекрасния живот на емигрантите в Канада или за това колко били закъсали горките британци за медицински работници.

За здравия разум съществуват възможни варианти да се компенсира поне малко недостигът с някои вътрешни промени.

Според официалните статистически данни за последната година безработицата е намаляла до такава степен, че единствено тези, които нямат желание да работят, остават без постоянна заетост. Разбира се, не може да се отрече, че не във всички градове има еднакви възможности за работа. Най-малко са безработните в големите градове, където има развит бизнес или там, където има природни ресурси, а най-много – в областите Монтана, Търговище, Разград, Шумен. Един от възможните варианти е релокацията на търсещите работа там, където има нужда от тях. Вярно е, че повечето от българите не обичат да сменят средата и начина си на живот. Но е истина също, че това е доста по-добрата алтернатива от безработицата.

В разговори с редица предприемачи се потвърждава, че напоследък „вървят нещата“ навсякъде. В последните пет години почти не се чува за фалирали фирми, за измамени клиенти или за потребители, които не успяват да погасят кредита си. По-скоро се говори за новооткрити офиси, трицифрен ръст на продажбите, за сиви групировки, узаконяващи бизнеса си, за растящо потребление, за назначаване на нови хора. Може да се изброят поне десет компании, които смениха офиса си в последните две години поради липса на място за служителите и във връзка с бъдещите си планове за развитие. Няма фирми, които нямат достатъчно клиенти, но познавам такива, които не могат да се разраснат, защото няма хора. Поради ръста в някои сектори по-трудно в момента е да бъдеш клиент, който да бъде обслужен качествено, отколкото доставчик, който търси бизнес. От една страна, това говори за зрялост на пазара, но от друга, поставя под въпрос конкурентността на компаниите в дългосрочен план.

Аз лично мисля, че предстоят фалити или поглъщания на много малки фирми (може би и на не толкова малки). Ако това се случи, причината би била не поради липса на пазар, клиентска база, качествен продукт или печеливш бизнес модел, а поради липса на възможност за привличане и задържане на качествени хора.

И все пак има някои мерки, които ще помогнат.

Първоначално е добре да се огледаме и да видим дали не можем да привлечем обратно някои добри професионалисти, които са заминали неотдавна, натрупали са добър опит и търсят възможност да се върнат. Счита се, че до този момент в чужбина са заминали около 3 млн. българи, а приблизително тридесет хиляди души напускат страната всяка година в търсене на по-добро бъдеще. Представяте ли си какво би станало, ако се завърнат и се влеят в родните организации дори един процент от приблизително двестате хиляди българи, които живеят в САЩ, или от около сто и петдесетте хиляди, които са в Гърция, или от около двеста и четиристотинте хиляди, които живеят в Испания, Германия, Италия и Великобритания. Всъщност онова по-добро бъдеще, което търсят те, може да бъде намерено и тук, особено когато чуждите фирми отварят представителства в страната. Много от това, което търсят емигрантите в чуждите страни, започва да става достъпно за българите в България – високи заплати, професионално израстване, възможности за допълнителна квалификация в чужбина.

Сега на дневен ред е предизвикателството да станем шефове на чужденци, и то в повечето случаи без опит. Единият вариант е да привлечем хора, които нямат нищо общо с българското освен желанието си да опознаят тепърва страната ни. Другият е да се обърнем към хората, които живеят в чужбина, но се самоопределят като българи, и да им предложим работа в България. Публикувани данни сочат, че в Молдова живеят повече от 60 хил. души, които наричат себе си българи, а в Украйна – около 230 хил.

Друг ресурс са пенсионерите и хората от „предната генерация“. Основните доводи, с които се оправдава търсенето на по-млади кадри, са липсата на компютърни умения, езиковите знания и наличието на онзи пословичен постсоциалистически негативизъм у по-възрастните. Според бюлетина на НОИ към края на 2006 г. пенсионерите в България са над 2 млн. С подходящи квалификационни курсове и желание от страна на работодателите би било възможно голям брой от тях да бъдат наети на работа. Ако още отсега се започне работа по подходяща програма, би могло да се посрещне по-леко идването на 2020 г., когато се очаква делът на пенсионерите да се удвои и да стане 46.7% от населението.

Като стана дума за недобре използван потенциал, би трябвало да се споменат и служителите в държавната администрация. В това отношение гледната точка на данъкоплатците би могла да се допълни с тази на работодателите. Прекалено многото заети в тази огромна машина (над 80 хил. души по данни за 2007 г.) са ресурс, който може ефективно да бъде привлечен, при условие че е поставен в правилната корпоративна култура,

мотивационна рамка и интензивно обучение

Според данните 30% от служителите в държавната администрация са между 31 и 40 години; 29% са между 41 и 50 години; 25% са между 51 и 60 години, а под 30 са 13%; повече от половината са с висше образование и владеят чужд език – английски или руски. Това са хора, които не използват пълноценно потенциала си.

Всички тези мерки биха били разходи и за част от компаниите и този факт би бил достатъчен, за да не се направи нищо друго, освен да се продължи с повтарянето на ключовата фраза „няма хора“. За щастие биха могли да се използват и ресурси, предоставени по различни програми от Европейския съюз, като например оперативната програма „Развитие на човешките ресурси“. Нейният бюджет за периода 2007 – 2013 г. е 1.2 млрд. евро, като от тях 182 млн. евро са национално съфинансирани.

Има множество стъпки, които междувременно трябва да бъдат направени, като например да отворим културата си и да се опитаме да приемем по-лесно чужденците, след това юридически и административно да улесним процесите и процедурите, като естествено се търси балансирана политика и се защитават интересите на българите по оптимален начин. Може би това е подходящият път кризата за кадри да не изглежда толкова кризисно и след появата на още пет самураи вицът за седемте да не звучи вече като виц.

* Консултант „подбор“, Horizons Recruitment, част от JordanSheppard Group